Да се влюбиш във вещица.   Това се случи през късната пролет на онази шеметна година, когато правителството реши да поеме контрола над всички не подлежащи на контрол човешки действия. Доста амбициозна задача бих казал. За всички прогресивно или просто малко самостоятелно мислещи хора, това означаваше  корекция на ума или бягство. Повечето предпочетоха второто.  Аз разбира се не бях от тях. И нямаше как да съм, с моето добро възпитание и благ характер и особено с вродения ми респект към авторитети, беше невъзможно да попадна в тази не малка група хора, които предпочетоха скитническия, изпълнен с опасности живот в дивата пустош пред спокойния и уреден, но напълно лишен от предизвикателства живот в цивилизацията. Аз бях толкова праволинеен, че просто нямаше какво да се коригира в мен. Новият свят беше точно за хора като мен и всички промени бяха по вкуса ми. Да си призная честно, не разбирах хората, които бягаха. Те отказваха де се лишат от нещо в ума си, нещо което им причиняваше тревога и да го заменят със спокойствие и благополучие. Пълни глупаци, но не мислех да се задълбочавам в причините за тези им действия. Първо, защото не обичах много да се замислям и второ , въобще не исках да знам какво е второто – нещо в него ме плашеше, а нали точно от тези неприятни усещания се опитваха да ни избавят. Наистина, като си помисли човек, че някаква машина ще бърника в мислите му и премахва недопустимите, му ставаше малко страшничко, но предполагам, че тези, които се занимаваха с това, знаеха какво правят.  Естествено, като подходящ кандидат правителството ме привлeче  в доброволните отряди по въвеждане на новия ред. Тогава за първи път срещнах Маргарет. За нея се носеха слухове, че е вещица. Никой не беше ставал свидетел на каквото и да е, но около нея витаеше една такава приказна атмосфера, така че нямаше начин слуховете да не са верни. Където има дим, има и огън. Поне така се казва. Една сутрин позвъних у тях, за да и връча призовката. Улицата беше все още пуста.  Когато  вратата се отвори  на прага се показа една необикновена млада жена. Не беше много висока, но тялото и беше тънко и стройно. Впечатли ме контраста между чудната белота на лицето и тъмночервените и коси. А те, косите и, сплетени на две тежки плитки, достигаха до средата на бедрата и. Когато вдигна тъмните си очи към моите в тях се появиха теменужени отблясъци.  За момент забравих вероятността да е магьосница и най-лекомислено  приех поканата и да вляза, въпреки предразсъдъците си.  Неочаквано се озовах във малка градина, оградена от всички страни с висок зид. Утринното слънце вече огряваше половината двор, а другата част оставаше все още в сянката на високата стена. Но това не беше някакъв скучен и неуютен двор, занемарен или прашлясал, както бихте си помислили, напротив: още с пристъпването си в него се озовах в  приказен свят. Това беше една тайна гора насред града. По стените пълзяха разноцветни растения, за чието съществуване дори не подозирах. Бях виждал по селата къщи увити в зеленина, но тези пълзящи растения сякаш бяха излезли под четката на художник – цветовете им бяха ярки и наситени – тъмно зелено,  лилаво, бебешко розово и  кърваво червено. И всичко това така преплетено и привличащо вниманието, че за момент загубих представа къде се намирам. Докато минавахме  по криволичещата каменна пътечка, водеща към къщата, се налагаше да се навеждаме или накланяме на различни страни, за да избегнем клоните на надвисналите дръвчета, отрупани с плодове. Някой още не бяха узрели, но минавайки в непосредствена близост до черешово дърво, не се сдържах и посегнах да откъсна от сочните червени плодове. - Идвай когато пожелаеш и яж до насита – чух мекия и глас близо до ухото си. Така се стреснах, че едва не отнесох близкия клон с главата си. Звънливият и непресторен смях огласи градината. Тя тикна в ръката ми връзка ключове: - Пази къщата и градината ми – в тях съм вложила душата си. Моля те, погрижи се тук да живее някой, който ще ги оцени!  Тя приклекна и взе голяма раница от алеята. Запленен от градината, досега не бях я забелязал. Със сръчно движение усука плитките си и ги скри, доколкото позволяваха под една безлична бежова туристическа шапка, метна раницата на гърба си, беше изненадващо силна за нежната си физика, стисна ръката ми за сбогом и със ситни, бързи стъпки излезе през все още отворената порта. След нея остана аромат на лимон и още нещо, което дълго време не можех да определя, но винаги ме караше да се сещам за нея щом го доловя.  Май наистина беше вещица…но каква вещица само!   https://www.facebook.com/Да-се-влюбиш-във-вещица-1405492309556224/