Откъси от книгата „ Да се влюбиш във вещица”        
    Никой не може да опише в каква бъркотия се забърках покрай градината на хубавата вещица. Ще попитате защо се захванах изобщо с всичко това. Някой дори ще предположат, че съм се влюбил в нея. Не, не, това никак даже е се доближава до истината. Само ще ви загатна, че най — вълнуващото беше, че успях да видя себе си по коренно различен начин, начин хвърлящ върху моята скучна и безцветна личност романтична окраска. Хареса ми идеята, че в мен също има дълбочина и цвят. С прости думи: започвах все по-вече да харесвам себе си и да наблюдавам с непресторен интерес на какво съм способен. А нима има нещо по-вълнуващо от собствената ни персона?             
      Една ранна сутрин в средата на юни, когато слънцето с лекота стопяваше последната хлад на нощта, един луксозен автомобил, целият в черно тихо и елегантно премина по улиците на града и спря пред общината. Поради ранния час никой от жителите на града не стана свидетел на това наглед незначително събитие.   От колата слязоха трима мъже. Единият беше шофьорът, който отвори вратите на явно високопоставените пътници. А те и двамата бяха в скъпи костюми, специално предвидени за пътуване. Не носеха шапки и това позволяваше да се видят по-добре лицата им.    Единствено аз, ранобуден както винаги, вече чаках пред сградата, облегнат на една от двете неоправдано големи колони, подпиращи парадния вход. Виждайки нетипичната за градчето ни кола, предвидливо се отдръпнах в сянката зад колоната. Оказах се в много изгодна позиция да наблюдавам цялата сцена по пристигането на новодошлите, без да бъда забелязан поне на първо време.   Шофьорът се зае да преглежда нещо по колата, а другите двама се отправиха към входа, тоест към мястото на което се спотайвах. Възползвах се от предимството си и ги огледах внимателно. Единият беше около 30 -35 годишен, а другият може би малко над четиридесет. И двамата изглеждаха доста добре, дори бих казал , че бяха красавци. Усещаше се, че са облечени с власт. По-младият имаше дълбоки сиви очи, толкова сиви, че човек за момент би се зачудил дали виждат или са създадени само да потъва в тях. Тъмно русата му коса беше спретнато оформена в модерна, но не биеща на очи прическа. Костюмът стоеше перфектно на стройната му фигура, а обувките – те нямаше как да останат незабелязани: рядко можеха да се видят така изящно изработени мъжки обувки. На всичко отгоре изглеждаха така, сякаш току що ги бе свалил от витрината в магазина.                Спътникът му имаше един вид студена красота, красота изискваща респект. Всичко по него беше така изпипано, че просто не подлежеше на описание. Беше перфектен във всяко едно отношение, но нищо конкретно не можеше да се каже за него. Единствено като понапрегне мисълта си човек би си припомнил, че е тъмнокос със сиво зелени очи. Няма по-добра маскировка от безупречния външен вид. Хората си спомнят само него.           Като цяло новодошлите коренно се различаваха от всички местни жители и със сигурност биха произвели силно впечатление, ако имаше кой да ги види в момента. Те с безобразна самоувереност се отправиха към входа на общината, който разбира се в този ранен час все още беше заключен. Русият, вървящ напред натисна дръжката на вратата и установи факта, който вече беше известен на моя милост. Почука няколко пъти на прозорчето на пазача, какъвто отдавна нямаше - той беше от първите избягали, и докато раздразнено очакваше някой да реагира и да им отвори, се завъртя на пети и се озовахме лице в лице. При други обстоятелства едва ли такава важна личност би ме удостоила с вниманието си, но в случая поради пълна липса на други алтернативи се налагаше да се задоволи с незначителната ми персона. Поздравихме се с кимане.   - Вие сигурно сте от доброволците – подзе той. Точното му попадение показваше завидно добро познаване на системата, както и светкавична аналитична мисъл.   - Така е – отвърнах, леко разочарован от факта, че бях толкова елементарен за разгадаване.   - Кога ще отворят сградата? – попита настоятелно той.   Погледах си часовника:   - Няма още 7.30, а те отварят в осем. – отговорих услужливо .   Той се замисли за миг, размени няколко думи с другаря си на чужд език и пак се обърна към мен:   - Ние сме от централата. Ще е добре да използваме времето да се настаним някъде. Нали вие доброволците държахте ключовете от домовете на бегълците?   - Така е – кимнах в знак на съгласие.   - Намери ни по една подходяща къща. Не сме претенциозни – усмихна ми се окуражително той.   Тръгнахме с колата. По някаква необяснима причина реших, че няма по - подходящо място за него от дома на Маргарет. Изобщо не се сумясах да го запазя за себе си. Просто той се вписваше толкова добре там, че направо ги поведох към дома и.   **  Когато стигнахме, отключих портата и му подадох ключовете:   - Настанявайте се! Сигурен съм, че кметът е предвидил нещо далеч по-добро за Вас, така че ако не ви допадне…   Той сам внесе куфара си през вратата. По одобрителния му поглед усетих, че бях уцелил в десетката. Определено много му хареса това, което видя....   …       ** Само ако предполагах, по какъв начин , тези мои непреднамерени действия ще се отразят на цялата страна, бих се гордял със себе си. Но за момента изобщо нямах представа каква важна роля беше отредена на скромната ми персона.   Нощта след тази случка беше първата от две – три седмици насам, в която спах без да сънувам. Отначало не си дадох сметка за това, но когато се случи няколко нощи подред, осъзнах, че вероятно вещицата развяваше огнените си коси в нечии други сънища и  аз се досещах точно в чии. Ако предположението ми беше вярно, то се заформяше нещо по -вече от интересно, защото човекът , когото настаних в къщата и,  се оказа не друг, а главният мозък на операцията по въвеждане на новия ред . Чак ме досмеша – тъмничарят на всяка цветна мисъл, сънуваше цветни сънища. Той не предполагаше, че се досещам какво се случва с него и това ми даваше предимството тайничко да го наблюдавам. А възможности имах достатъчно – време беше отново да се погрижа за тайната градина.             **     Междувременно в страната назряваха събития, които медиите старателно избягваха да съобщават. Градовете постепенно опустяваха. Хората отиваха в планините, далеч от дългата ръка на властта. Вземаха със себе си минимум вещи от първа необходимост. Хората се научиха да живеят в спартански условия и да консумират проста храна. И колкото и невероятно да изглеждаше – това започваше да им харесва. Чувстваха се по-живи и по-истински от всякога. Никой вече не искаше да купува стоки от същите тези корпорации, които се опитваха да отнемат и последната останала им свобода – свободата да бъдат себе си. В момента, б който осъзнаха, че в действителност нямат истинска нужда от нито едно от нещата, с които ги държаха, започнаха да си възвръщат свободата.   Дори аз самият, постепенно започнах да разбирам, какво би накарало човек да изостави всичко, което е създал до момента и да започне отначало, да се хвърли в неизвестното. Изненадах се, че е възможно човек като мен да промени мисленето си до такава степен само за дни. В ума ми назряваше въпрос, който се опитвах всячески да избегна, въпросът: Какво следва сега?   И още един въпрос ме вълнуваше: Дали и високопоставеният ни гост се бе поддал на магическото влияние на къщата и ако беше така, то въпросът „Какво следва сега?“ придобиваше неочакван мащаб и важност.
  https://www.facebook.com/Да-се-влюбиш-във-вещица-1405492309556224/