Чудех се защо той се канеше да остане тук ? С какво нашият скромен град беше толкова специален, че се налагаше такава важна личност да го удостои с присъствието си? Нещо не ми се връзваше. Явно нямах достатъчно информация за да мога да си отговоря на този въпрос. Не можех да не забележа, че с мен напоследък се случваха странни, несвойствени неща. Първо за човек, който изобщо избягваше да си размърда сивото вещество, започнах прекалено често да се замислям по въпроси, по които не беше желателно да се разсъждава. И второ , за моя изненада все по-лесно откривах отговорите. Това бяха отговори, които променяха целия ми досегашен мироглед и ме принуждаваха да инициирам вътрешни промени,  до голяма степен все още  плашещи ме с радикалността си. Направо си просех коригиране на ума. Не трябваше да продължавам в този дух, но от друга страна не можех да спра. Нещо вътре в мен се надигаше, някаква непозната сила  и смелост. Харесвах този нов човек, в когото се превръщах. Толкова много го харесвах, че бях готов да извърша неща, недопустими до скоро за мен. Бях готов да се усъмня в авторитета и правотата на властта. А бях закърмен с тази вяра. И всичко това само заради една градина, малко череши и купчина красиви вещи. Какво ми ставаше?  „Нима полудявам?“ – питах се аз. Но вътре в мен един глас, абсолютно убедено ми отговаряше: “Никога не си бил по-прав от сега!“  
      Междувременно в страната назряваха събития, които медиите старателно избягваха да съобщават. Градовете постепенно опустяваха. Хората отиваха в планините, далеч от дългата ръка на властта. Вземаха със себе си минимум вещи от първа необходимост. В знак на протест, всеки от тях, преди заминаването си изхвърляше телевизора си на сметището, като преди това го повреждаше. Телевизионните компании започнаха да отчитат големи загуби. Понеже почти никой вече не гледаше телевизия, рекламодателите сметнаха за безмислено да плащат за реклами, които никой не гледа. А и самите производители не успяваха да продават стоките си. Градовете опустяваха, магазините фалираха един след друг. Никой не се нуждаеше от излишни вещи в пустошта. Хората се научиха да живеят в спартански условия и да консумират проста храна. И колкото и невероятно да изглеждаше – това започваше да им харесва. Чувстваха се по-живи и по-истински от всякога. Никой вече не искаше да купува стоки от същите тези корпорации, които се опитваха да отнемат и последната останала им свобода – свободата да бъдат себе си. В момента, когато осъзнаха, че в действителност нямат истинска нужда от нито едно от нещата, с които ги държаха, започнаха да си възвръщат свободата. Дори аз самият, постепенно започнах да разбирам, какво би накарало човек да изостави всичко, което е създал до момента и да започне отначало, да се хвърли в неизвестното. В главата ми се въртеше една мисъл на Кевин Хоган: „ За да успеете, трябва да излезете от зоната на удобствата.“ Изненадах се, че е възможно човек като мен да промени мисленето си до такава степен само за дни. В ума ми назряваше въпрос, който се опитвах всячески да избегна, въпросът: Какво следва сега? И още един въпрос ме вълнуваше: Дали и високопоставеният ни гост се бе поддал на магическото влияние на къщата и ако беше така, то въпросът  „Какво следва сега?“ придобиваше неочакван мащаб и важност.