Натрапчив аромат на череши

Направих още няколко крачки и се озовах пред входната врата на къщата. Тя бе цялата от дърво, боядисана в зелено, и почти се сливаше със стените, които подобно на оградата, бяха покрити с пъстра растителност. Все още държах ключовете в едната си ръка, а другата беше пълна с едри тъмночервени череши. Не посмях да я отключа, затова се завъртях с гръб към нея и огледах двора вече по-спокойно. Освен главната алея, по която влязохме, имаше още две, които пълзяха от двете страни край оградата. На едната от тях зърнах стара дървена пейка, с извити метални орнаменти и се отправих към нея. Видях няколко лехи с едри дъхави ягоди и бодливи храсти, с провиснали гроздове от малини. Сядайки на пейката, осъзнах, че не съм свършил това, за което съм дошъл. Разбира се, не беше в правомощията ми да спирам когото и да било да заминава, но дори не бях успял да ѝ дам призовката – тя все още се спотайваше в преметнатата през рамото ми чанта. Не стига това, ами бях се оказал пазител на тази чудна, приказна къща, а това действително ме объркваше. Не знам дали споменах, но по природа съм доста нерешителен. И освен това мразя да мисля. Знам ли в каква посока ще поеме мисълта ми, ако я пораздвижа. Ами ако не ми хареса това, което измисля, тогава какво?... Винаги са ме спасявали бързите решения. Но за момента реших да заключа вратата към тази градина и да докладвам, че жената си е тръгнала току под носа ми.

Ключовете според правилата трябваше да останат в мен. Това ме удовлетворяваше напълно, защото някак си изобщо не ми се искаше да се разделя с тях. Реших да премълча, че съм я сварил в къщата. Така и сторих.

Всичко мина гладко. Никой не се усъмни в мен. Но когато падна нощта, положението изведнъж се промени. Легнах си както обикновено, след като изпълних всички ритуали, разбира се. Изкъпах се, облякох си

пижамата и се пъхнах в леглото. Тъкмо се унасях, когато ме разбуди натрапчив аромат на узрели череши. Подуших ръцете си – точно от тях идваше той. Станах с неохота и пак старателно ги измих. Но за моя изненада, точно когато заспивах, отново го долових. Определено не беше игра на въображението ми. Реших, че черешовото ухание не ми пречи и дори е приятно, и си позволих да потъна в спокоен сън. И точно тук сгреших. В момента, в който заспах, започнах да сънувам. Това досега не ми се беше случвало. Както казах, аз съм доста скучен човек и такива странности, като сънищата например, не бяха ме спохождали. В съня си се озовах в чудната градина на Маргарет. Отивах до всяко цвете и плод и се наслаждавах на аромата им. После пълнех шепите си с дъхави плодове, сядах на пейката и с неописуемо удоволствие ги изяждах. Събудих се на сутринта, помнейки всяка подробност от съня. Изпитвах непознат за мен копнеж, копнеж по вкуса, цветовете и ароматите от съня ми. Знаех си, че е опасно да се доближавам до вещицата. Явно ме беше омагьосала. Толкова беше опасно човек да копнее за нещо. Копнежът сам по себе си е ирационален, необясним и несъвместим с новия свят. Той кара хората да постъпват нелогично, стават неконтролируеми, а аз не бих допуснал да се превърна в такъв човек.

Определено не бих! В никакъв случай не бих...

***

Ето така прекарах тази първа нощ след срещата си с Маргарет вещицата. Тя разхвърля подредения ми свят и го превърна в чудна бъркотия от цветове, звуци и аромати. С нищо не бях предизвикал тази намеса в живота си. Просто по стечение на обстоятелствата се бях оказал на пътя ѝ, докато си вършех работата. Но подобно на пълноводна река, която завлича всичко попаднало на пътя ѝ, тази необикновено красива жена помиташе всякакви предразсъдъци и ограничения. Тя сътворяваше с цялото си същество една магическа реалност, чийто аромат се носеше наоколо, подобно аромат на цвете и ти, искаш или не искаш, го вдишваш. 
С появата си тя отвори в съзнанието ми врата, за чието съществуване не подозирах, врата, която вече не можех, а и не исках да затворя, след като надзърнах зад нея. Цялото ми съществуване досега изглеждаше скучно, сиво и безсмислено на фона на изобилието от усещания, откриващи се зад нея. С моята праволинейност беше свършено – път назад нямаше. Така че единственото, което можех и исках да направя в момента, беше да отворя широко тази вратата и да вляза през нея. И това щеше да е моята тайна. Тайна, която постепенно щеше да ме погълне целия. Предполагам – вече не бях идеалния инструмент на правителството, но за мое щастие никой нямаше представа за това. Вече бях преминал успешно всички тестове. А те категорично ме поставяха в групата хора извън всяко подозрение.