Станалото - станало.

„Не го наричай неустановеност — наречи го чудо.
Не го наричай несигурност — наречи го свобода.“
Ошо

Беше вторник. Вторниците караше втора смяна в библиотеката. Селото беше малко и със застаряващо население. Книги почти никой вече не четеше. Освен нея, може би. А, и Асен мъжът на кметицата често се отбиваше да взема или връща книги, но по някаква причина Еми имаше усещането, че не ги чете, а просто си търси повод да се отбие при нея. Освен това винаги ѝ носеше по нещо сладко – я шоколад, я кутия с бисквити или чаша кафе от автомата долу. Ако това, което предполагаше, се окажеше вярно, а по всичко личеше, че е така, то тогава тя се намираше в много опасно положение. Единствената работа, която бе имала в живота си като библиотекарка на четиричасов работен ден, висеше на косъм. Ако кметицата разбереше, че хубавичкият ѝ съпруг има симпатии към подчинената ѝ, щеше да я уволни на мига.
Еми отключи входната врата на къщата и влезе в полутъмния коридор. Умишлено не светна лампата. Не искаше да вижда едрото си тяло в голямото огледало, разположено там. Колкото по-рядко се оглеждаше в него, толкова по-лесно ѝ беше да забрави за наднорменото си тегло. Харесваше единствено лицето и зъбите си. Имаше хубави черти, но щом погледът се плъзнеше надолу, всичко отиваше по дяволите.
Ако трябваше да бъде честна със себе си, мисълта, че Асен я харесва я ласкаеше. Харесваше ѝ да вярва, че е привлекателна в неговите очи. Особено факта, че се интересуваше от нея, въпреки че жена му минаваше за красавица още по-вече я озадачаваше. Не можеше да разбере с какво го е привлякла. Да, той действително беше колкото и красив, толкова и повърхностен и едва ли се замисляше за евентуалния резултат от първосигналните си действия. Но пък душата ѝ се къпеше в пламналия му поглед, зажадняла за внимание и ласка. Все пак от години живееше сама. Освен брат си и семейството му, които живееха в града, нямаше други близки.
Събу обувките си и нахлузи овехтелите си домашни чехли, за които имаше
спомен, че някога бяха лилави на цвят. Гонеше я глад и тя реши да хапне
преди да се преоблече. Влезе в кухнята с бързи крачки и отвори хладилника. Вътре се мъдреха само две яйца и малко от вчерашната супа на дъното на една тенджера. Извади яйцата с идеята да ги изпържи, когато установи, че олиото е свършило. Сложи ги да се варят в стария чугунен чайник, останал още от баба ѝ. Отвори кутията за хляб. Вътре откри само един сух краешник. Това съвсем я срина. Пак беше забравила да купи хляб, а хич не ѝ се излизаше отново навън. Вече се здрачаваше, а и най-вероятно хлябът в селския магазин отдавна беше свършил. Отпусна се на единия кухненски стол и захлупи глава на масата, чакайки двете яйца да се сварят. Водата в чайника се запреобръща и яйцата започнаха да се удрят едно в друго. Също както мислите в главата ѝ. Беше на 33, нямаше семейство, нито приятел, нито изгледи за нещо подобно. Дори и свястна връзка не беше имала, ако не броим две мимолетни от преди повече от шест години. Всеки добавен килограм сякаш я отдалечаваше от подобна възможност. Усещането, че живота се изплъзва между пръстите ѝ придоби съвсем осезаема плътност и я стисна за гърлото. Дебела застаряваща стара мома, в загиващо селце. Никакви изгледи за промяна. Просто стоеше тук и чакаше живота ѝ да мине.
Очите ѝ се навлажниха. Тя тръсна глава и се изправи толкова бързо,
колкото позволяваше тежкото ѝ тяло. Хвана чайника за пукнатата дървена
дръжка, свали го от котлона и врътна копчето към нулата.
Наля студена вода, за да охлади яйцата. В този момент се позвъни
настоятелно на вратата. Тя озадачено погледна по посока на звука и недоумявайки кой може да е там, отиде да отвори. Изненада се още по-вече, когато видя, че на прага стои Асен с пълна чанта с продукти и бутилка червено вино в ръце:
- Приемаш ли гости? – той свойски се вмъкна в коридора, сякаш въпросът му беше риторичен и тикна бутилката в ръцете ѝ, докато се събуваше.
- Къде е кухнята?
Еми продължаваше да го гледа недоумяващо, но все пак успя да му покаже посоката с ръка. Той влезе енергично и започна да подрежда съдържанието на чантата върху кухненската маса.
- Ти донеси чаши за виното, докато аз нарежа мезетата! – разпореди се той, докато вземаше дъска за рязане и нож.
Еми послушно се запъти към хола за чаши. Мислено се потупа по рамото, че не беше успяла да се преоблече в размъкнатия си домашен анцунг.
- Какви ги върша? – промърмори на себе си тя, докато затваряше витрината на секцията. – Сигурно съм полудяла! Трябва веднага да го изгоня!
Но когато се върна при него, всичко изглеждаше толкова апетитно, че не успя да изпълни замисленото. Красивият мъж ѝ се усмихна сърдечно, докато наливаше искрящото вино в чашата ѝ:
- Наздраве за домакинята!
- Наздраве! – отвърна тя и се отпусна мълчаливо. Загледа се замислено в него прокарвайки пръст по ръба на чашата. 
- Предполагам, че си наясно какви ги вършиш? Жена ти знае ли, че си тук?
Въпросът ѝ сякаш го стресна за миг, но той бързо се окопити:
- Как би могла да научи?
Еми се разсмя. За пореден път се увери, че не блести с остър ум, за разлика от външния му вид. От своя страна се опита да си отговори на въпроса: „Защо изобщо го пусна да влезе?“ , но така и не успя да даде смислен отговор.
- От къде купи продуктите? – заразпитва го тя с необичайно спокойствие. За секунди прозря, че белята беше вече станала. Реши поне да се наслади на вкусната храна и приятната компания.
- Как от къде? – учуди се той. – От магазина…
- А Верка – продавачката не е ли приятелка на жена ти? Не се ли сети, че веднага ще те похвали пред жена ти, че си напазарувал? Предполагам, че вече си измислил обяснение?
Асен я погледна глуповато. Стана ѝ ясно, че подобни мисли изобщо не му бяха минали през ума. Тя въздъхна многозначително, намаза една филийка от франзелата с дебел слой сметана, сложи върху нея парче салам и малко преди да отхапе от нея продължи:
- Поздрави ли бабите, дето стоят на пейката пред леля Недка?
- Разбира се! За какъв ме мислиш?
Тя без малко щеше да се изтърве и да каже: „За глупак“, но се спря. Все пак беше мило от негова страна да донесе всичката тази вкусна храна.
Той сякаш прочете мислите ѝ, плесна се по челото и възкликна:
- За глупак! Голям съм глупак! Какво ще правим сега?
Тя му се усмихна спокойно:
- Да хапваме! Пък каквото има да става вече не можем да го спрем.
Наслаждаваха се на храната и хубавото вино и си бъбреха на незначителни теми. Еми съвсем незабележимо се ослушваше: „Давам на Янка половин час, не повече.“ – мислеше си тя. Докато слушаше историите, които ѝ разказваше по време на вечерята, тя измисли план къде да го скрие. Беше изненадана от себе си и хладнокръвието, на което беше способна. Вместо уплаха или тревога за бъдещето си, чувстваше единствено облекчение и ново странно усещане за свобода. Сякаш всички ограничения от досегашния ѝ живот бяха изчезнали за един миг.
Точно на тридесетата минута от идването му на вратата се позвъни грубо и настойчиво. Младият мъж се сепна и стана рязко от масата, оглеждайки се тревожно:
- Кой ли е по това време?
- Жена ти, разбира се. – отговори спокойно Еми, заразявайки и него с присъствието на духа си. – Качи се на втория етаж! В дъното на коридора има подвижна стълба за тавана. Качи се на него, издърпай стълбата и залости капака!
Докато говореше, тя прибра виното и чашите. Махна вторият прибор и част от храната и му подаде обувките в ръка. Звъненето ставаше все по-настойчиво. Домакинята се отправи към входната врата. Когато чу да хлопва капака на тавана отвори на неканените гости. Беше точно както си мислеше. Кметицата Янка, цялата почервеняла от яд я бутна грубо на една страна и се втурна в къщата. Следвайки я по петите влезе и Верка, като само хвърли презрителен поглед към младата жена. Еми забеляза, че навън няколко съседки надничаха от портата с неприкрито любопитства, но все пак не посмяха да влязат в двора.
Двете жени обиколиха няколко пъти къщата, отваряйки всички възможни стаи и гардероби. Слязоха дори в мазето, но като не откриха нищо, проклинайки излязоха на двора. Младата жена тъкмо заключваше след тях, когато навън се чу шум и последва глъчка. Еми бързо се приближи до прозореца и надникна да види какво става. Не можа да се въздържи да не възкликне:
- Глупак! Голям глупак! Колкото е красив, толкова е и глупав!
Асен вместо да си седи тихо и кротко на тавана и да изчака нещата да се уталожат, беше решил да се измъкне през покрива и да се прибере в къщи преди жена си. За нещастие се беше подхлъзнал и полетял да долу и само огромният бодлив храст до къщата го беше спасил, смекчавайки пораженията. Но въпреки всичко изглежда си беше счупил крака. Жените навън фучаха около него ругаейки го и не правеха ни най-малък опит да му помогнат. Еми набра номера на Бърза помощ и ги извика. Не посмя да излезе навън, защото беше наясно, че само ще влоши нещата. Дожаля ѝ за Асен. Каквито и да ги вършеше, беше добър и сърдечен. Явно не му беше лесно да живее с такава фурия под един покрив.
Еми се отправи към кухнята, игнорирайки крясъците на Вяра. Не чу какво точно крещеше кметицата, но беше наясно, че вече е безработна. Освен това от сега нататък в селото нямаше живот за нея. Тя извади виното и допълни чашата си. След което седна на масата и съвсем спокойно довърши вечерята си. Чувстваше се волна като птичка. Сякаш беше строшила невидими окови. 
- Ех, любовнико, какви ги свърши? – засмя се тя. Сега като превърташе лентата от последните събития осъзна колко смешно и нелепо е всичко, случило се тази вечер.
Странно, но сега, когато се изпълниха най-големите ѝ страхове, изпита странно облекчение. Сега, когато беше изгубила и малката сигурност, която притежаваше, почувства особено силна връзка с целия свят. С онзи непознат свят навън, който все по-настойчиво я зовеше. Сякаш някаква непозната сила беше изпратила Асен при нея, за да я изкара от пагубната орбита, в която се въртеше от години. Изкара я точно навреме. Още малко и вероятно щеше да е късно да промени каквото и да е.
Вече беше свободна да бъде всичко, което поиска. Не знаеше как ще стане това, но почувства с цялото си същество светлината, готвеща се да навлезе в живота ѝ.