Хрумна ми, че пишейки тук аз правя опит за укрепване на Егото си. Разбира се мога да изтъкна пред себе си и пред другите куп благовидни причини защо упражнявам словослагаческите си умения тук.
Не искам да си го призная, но това добавя още един цветен щрих към него. Мога да кажа - аз съм това и това и това... С колкото по-вече качества и способности се самоопределям, толкова повече нараства ценността му и съответно вероятността за безсмъртието му. Тук пак опираме до страха. Нима всичко , което правим в живота си подсъзнателно е продиктувано от страховете ни? Ако сме прекалено ценни по-малка е вероятността да изчезнем безследно един ден. СЯКАШ ИМА НЯКАКВО ЗНАЧЕНИЕ.
В която и област да задълбаем, ако сме достатъчно смели да се вгледаме достатъчно дълбоко със сигурност стигаме до страха. Ако продължим още малко пред нас изплува картината обединяваща всичките ни страхове в един. И това е страхът от смъртта. Страхът, че ще изчезнем един ден. Страхът, че това което сме е един сбор от случайности, които ще се разпръснат на безброй малки неуловими частици, с които по никой начин не можем да се самоопределим.
Страхът от смъртта е преградата, която ни пречи да погледнем отвъд. Тя ни спира, не с друго а със самия страх, че ако погледнем още по-дълбоко то ще открием едно голямо НИЩО.
Възможностите са две: или там няма никой или там е нашата истинска божествена неумираща същност.
Но малко, много малко хора се осмеляват да надзърнат. По-вечето от нас предпочитат да укрепват Егото си все по-здраво с всички подръчни материали, на всяка цена, защото алтернативата да си отворят очите е плашеща. Там е неизвестното.
Така, че ще продължавам да пиша и да трупам пласт върху пласт, ще продължавам да се залъгвам за истинската си същност. Моето Его е като уплашено дете търсещо постоянно убягваща му защита. Трябва да го прегърна и прилаская и тогава може би то постепенно ще свали гарда и ще се окаже, че всички страхове са нереални.