Тук не става въпрос за тишината около нас, а за тишината вътре в нас. Тя е толкова рядко срещано явление, че дори не осъзнаваме възможността тя да съществува. Непрестанно я запълваме с повтарящи се мисли, които се превъртат периодично в главите ни. Понякога си мисля, че няма да е лошо да ги запиша. Така ще мога да ги разпознавам когато се появяват отново и отново.
Този непрестанен монолог в главите ни - той създава илюзията, че мислм. Това не е така. Просто превъртаме лентата отново и отново, мислейки си, че търсим решение на това или онова, но се оказва, че всичко е една заблуда.
Въртим мислите докато се уморим от "мислене" и заспим. В съня си продължаваме да въртим същите мисли, но в друга равнина на осъзнатост,  докато накрая цялото ни мислене се превърне в една лепкава каша която блокира всяка възможност за осъзнаване.
Илюзията е точно там - вътре в нас. Дори не осъзнаваме как сами я създаваме. После тя ни заслепява и така пропиляваме живота си в плен на собствения си капан от илюзии.