**
Вяра се огледа в двете посоки и бързо пресече улицата. Острите снежинки заслепяваха очите ѝ и се опитваха по всякакъв начин да се напъхат под палтото ѝ. Тя притисна краищата на качулката си с ръка в опит да им попречи. Времето скорострелно се разваляше. Добре, че магазинът не беше далеч от къщата ѝ. Оставаше само да прекоси моста над реката, а след това до магазина имаше не повече от двеста метра. Въпреки, че скоро навърши шейсет години, никой не можеше да ѝ ги даде. Обличаше се елегантно, старателно боядисваше издайническите коси и винаги носеше лек, почти незабележим грим. Дори и сега, притичвайки до магазина за последни покупки, не пропусна да го направи.
Тръгна по моста. Тук вятърът рязко се усили. Нямаше сгради, които да го ограничават и той вилнееше на воля. Вяра съжали, че не отиде с колата. Снегът щеше да я забави и донякъде да обърка плановете ѝ, а подобно нещо тя не можеше да допусне. Беше денят преди Бъдни вечер и след броени часове очакваше скъпи гости. Големият ѝ син, Андрей щеше да дойде със съпругата си. Те живееха в малък апартамент в другия край на града. Очакваше и малкия си син, който работеше в една софтуерна фирма в столицата и си идваше рядко. Понякога той водеше поредната си приятелка. Всички до една бяха красавици, но с нито една не се задържа. Майчиното сърце веднага разпознаваше мимолетността на тези връзки. Искаше ѝ се и той да намери своето момиче, но заслепен от блясъка и красотата той упорито отказваше да погледне по-задълбочено и да потърси истинските качества на избраниците си. Така си живееше, плъзгайки се по повърхността на живота, а беше добро момче. Имаше голямо сърце, а и външността му не лъжеше. Красиви ѝ бяха момчетата. Не само тя мислеше така. И други хора ѝ го казваха.
В средата на моста, сред виелицата съзря тъмно петно. Когато се приближи достатъчно, различи очертанията на човек, надвесен над перилата. Сърцето ѝ се сви. Огледа се безпомощно наоколо. Нямаше жива душа. Тя се прекръсти и тръгна решително към човека. Той вече се опитваше да прекрачи преградата. Намеренията му ставаха все по-недвусмислени. Вяра ускори крачка и успя да хване самоубиеца за палтото миг преди да прехвърли и другия си крак през оградата.
Оказа се съвсем младо момиче.
- Боже, Боже! – занарежда жената. – Какви ги вършиш дете?! И то точно преди празника. Грехота е, да знаеш!
Тя леко придърпа момичето към себе си, надявайки се по този начин то да стъпи на пътя. Очите на младата жена бяха празни.
- Ела с мен! Ще те заведа у дома! Нещата понякога изглеждат безнадеждни, а после – хоп, оправят се като на магия.
Момичето за първи път даде знак, че я е чуло:
- Аз нямам дом… Няма място за нас на този свят.
То неочаквано се отпусна в ръцете ѝ, сякаш просто бе чакало някой да го прегърне и Вяра успя да го издърпа обратно от вътрешната страна на перилата.
- Ще дойдеш в моя дом. Голям е. Има място за три семейства, а живеем само двамата с мъжа ми.
Девойката се разплака, усетила топлината на тази непозната жена и тръгна с нея. Чак сега Вяра забеляза издатината под палтото ѝ. Младата жена беше бременна. Прегърна я през кръста и я поведе към дома си.
- В кой месец си?
- В деветия – отвърна тихо момичето и погледна уплашено спасителката си. Може би жената щеше да се откаже, след като научи.
Но вместо това тя поклати загрижено глава:
- Да побързаме! От кога стоиш на студа?
- Сутринта слязох от автобуса. Опитах се да се постопля в магазините, но ми беше неудобно да стоя дълго там без да купувам.
Стигнаха до къщата.
Стопанката отвори широко вратата и почти избута гостенката си вътре. Домът беше топъл и празнично украсен.
- Дай си палтото! – докато вземаше връхната ѝ дреха домакинята докосна ръцете на момичето.
- Леле! Премръзнала си. Обуй тези чехли и седни на фотьойла до камината. Сега ще ти донеса сухи дрехи и топли чорапи.
Тя добави няколко цепеници в огъня и се качи по стълбите към втория етаж. Момичето плахо седна на посоченото място. Канапето беше неочаквано меко. Приятна топлина плъзна по тялото на гостенката. За пръв път от много време насам тя се почувства у дома си. А от кухнята се носеше аромат на току що изпечени домашни бисквити.

Из "Коледни истории"  Калина Иванова
https://www.facebook.com/veshticalove/